Написано в първо
лице, без конкретен „получател“
Спомням си 11
април 1979. Миейки си зъбите сутринта, баба ми Недялка ме изкара от банята да
ми съобщи новината. Новината, че българин, Георги Иванов е излетял в Космоса
предишната вечер.
Тогава бях в
девети клас, в професионалното си ориентиране вече бях минал през мечтите да
стана пожарникар, водопроводчик, летец и космонавт. Лошото влияние на детските
въртележки върху вестибуларния ми апарат и наднорменият ми ръст вече бяха
разколебали възможността за последните две реализации… В главата ми вече се
настаняваше идеята да се занимавам с електроника, съобщителна техника (така се
викаше на днешните комуникации) или нещо в този смисъл.
Тогава не знаех,
че осем години по-късно ще се разположа и ще работя в една леко влажна подземна
стая, бивш склад на ЦЛКИ (Централната лаборатория за космически изследвания),
но в моите очи това беше най-най-прекрасният кабинет, в който бих могъл да
попадна (02.1987). Сега ЦЛКИ отдавна няма, но появи се ИКИ, после стана ИКСЗИ,
а понастоящем е ИКИТ (Институт за космически изследвания и технологии). Сменят
се имената…
Тогава не знаех,
че след още две години работа в подземния кабинет, ще изляза от там за малко, за
да бъда в нашето посолство в Москва и заедно с моите колеги да наблюдаваме
пряко по телевизията излитането на втория български космонавт (06.1988).
Не знаех, че още
два дни по късно по малко странен начин ще вляза в ЦУП (Центъра за управление
на полетите) в подмосковското градче Корольов ( и този град тогава имаше друго
име - Калининград). Там прекарах половин ден с широко отворени очи (и леко
зяпнали уста) в залата за управление на полета (е, разбира се на балкона, при
останалите кибици J ) и в малките зали с монитори, достъпни за такава публика. Малко незаконно
влязох там, защото ме нямаше в списъците на хората с допуск до ЦУП …. ама минах
бариерата в навалицата със служебния автобус.
Не знаех колко
бързо ще минат следващите три години. Но видях и това – старт на ракетата
носител Циклон от някакви си хиляда метра. (Тя, и ракетата също си имаше друго
име… създателите и от днепропетровското КБ (конструкторско бюро) „Южное“ простичко я наричаха „изделие 11К68“). Странно чувство….
че ти си последния човек, докоснал „желязото“
преди да се понесе в Космоса. „Нашият Прибор“ - резултатът от усилията
на десетки умове и ръце, години работа и вълнения.
Това стана на
северния съветски космодрум Плесецк (или по-иначе казано Мирны). Всъщност тръгнах командировка към СССР, а
след няколко месеца се върнах от Русия (или май беше ОНД или СНГ)…. имена….
сменят се.
Сменят се времена
и имена. Преди ги нямаше още предизвикателните “start-up”-и, нямаше я “dot‑com” еуфорията, нямахме си “coach”-ве и
нутриционисти. Тогава „сателитите“ се
наричаха „спътници“, химическите „оксиди“ бяха „окиси“.
Вече
изстрелването на космически кораб не е новина за първа страница. В днешно време
повече деца са чували за Азис ( той нали си смени името и кво ли не още?!) от
колкото за Гагарин. Май по‑добре да не ги питаме за Г. Иванов, А. Александров
или Кр. Стоянов.
Едно нещо обаче не се е променило от времената на Циолковски,
Корольов и Гагарин до наши дни – завладяващата и необятна сила- поривът на
Човека към Небето и Космоса!
12 април – Ден на авиацията и космонавтиката
