12 април, 2017

12 април



Написано в първо лице, без конкретен „получател“
Спомням си 11 април 1979. Миейки си зъбите сутринта, баба ми Недялка ме изкара от банята да ми съобщи новината. Новината, че българин, Георги Иванов е излетял в Космоса предишната вечер.

Тогава бях в девети клас, в професионалното си ориентиране вече бях минал през мечтите да стана пожарникар, водопроводчик, летец и космонавт. Лошото влияние на детските въртележки върху вестибуларния ми апарат и наднорменият ми ръст вече бяха разколебали възможността за последните две реализации… В главата ми вече се настаняваше идеята да се занимавам с електроника, съобщителна техника (така се викаше на днешните комуникации) или нещо в този смисъл.

Тогава не знаех, че осем години по-късно ще се разположа и ще работя в една леко влажна подземна стая, бивш склад на ЦЛКИ (Централната лаборатория за космически изследвания), но в моите очи това беше най-най-прекрасният кабинет, в който бих могъл да попадна (02.1987). Сега ЦЛКИ отдавна няма, но появи се ИКИ, после стана ИКСЗИ, а понастоящем е ИКИТ (Институт за космически изследвания и технологии). Сменят се имената…

Тогава не знаех, че след още две години работа в подземния кабинет, ще изляза от там за малко, за да бъда в нашето посолство в Москва и заедно с моите колеги да наблюдаваме пряко по телевизията излитането на втория български космонавт (06.1988).

Не знаех, че още два дни по късно по малко странен начин ще вляза в ЦУП (Центъра за управление на полетите) в подмосковското градче Корольов ( и този град тогава имаше друго име - Калининград). Там прекарах половин ден с широко отворени очи (и леко зяпнали уста) в залата за управление на полета (е, разбира се на балкона, при останалите кибици J ) и в малките зали с монитори, достъпни за такава публика. Малко незаконно влязох там, защото ме нямаше в списъците на хората с допуск до ЦУП …. ама минах бариерата в навалицата със служебния автобус.

Не знаех колко бързо ще минат следващите три години. Но видях и това – старт на ракетата носител Циклон от някакви си хиляда метра. (Тя, и ракетата също си имаше друго име… създателите и от днепропетровското КБ (конструкторско бюро)  „Южное“ простичко  я наричаха „изделие 11К68“). Странно чувство…. че ти си последния човек, докоснал „желязото“  преди да се понесе в Космоса. „Нашият Прибор“ - резултатът от усилията на десетки умове и ръце, години работа и вълнения.

Това стана на северния съветски космодрум Плесецк (или по-иначе казано Мирны).  Всъщност тръгнах командировка към СССР, а след няколко месеца се върнах от Русия (или май беше ОНД или СНГ)…. имена…. сменят се.

Сменят се времена и имена. Преди ги нямаше още предизвикателните “start-up”-и, нямаше я “dot‑com” еуфорията, нямахме си “coach”-ве и нутриционисти.  Тогава „сателитите“ се наричаха „спътници“, химическите „оксиди“ бяха „окиси“. 

Вече изстрелването на космически кораб не е новина за първа страница. В днешно време повече деца са чували за Азис ( той нали си смени името и кво ли не още?!) от колкото за Гагарин. Май по‑добре да не ги питаме за Г. Иванов, А. Александров или Кр. Стоянов. 

Едно нещо обаче  не се е променило от времената на Циолковски, Корольов и Гагарин до наши дни – завладяващата и необятна сила- поривът на Човека към Небето и Космоса!

12 април – Ден на авиацията и космонавтиката